Данъчната инфлация убива свободата, успеха и заслугите

Първоначално всичко беше просто. Трябваше да облагаме с данъци свръхбогатите. Тези с над сто милиона евро: тези абстрактни хора извадени от класациите на Forbes.

Това беше грандиозната теза на Габриел Зюкман: богатите не плащат данъци, а бедните – да. Крещяща несправедливост!

Няма значение, че това са приблизителните изчисления: смесват се доходите на предприятията с личните доходи, наричаме го „икономически доход“ и манипулираме цифрите, така че да покажат това, което искаме да видим. Също така няма значение, че преразпределението във Франция вече върши чудеса в сравнение с останалия свят, че нетният поток е положителен за най-бедните, накратко, че всичко е икономически погрешно. 

От свръхбогатите до висшата средна класа

Но машината започва да буксува. Идеята за данък върху колосалните състояния предизвиква дебат и, както често се случва, утопията се сблъсква с реалността. Оказва се, че във Франция няма толкова много богатства на стойност 100 милиона и по-важното е, че тези богатства често вече са силно обложени с данъци, инвестирани и създават работни места. Така слизаме едно стъпало и се насочваме към холдингите. Разделяме на десет. С десет милиона все още си богат, нали? Това наистина е една хубава сума, но често това е богатството на един успял предприемач, който е създал стойност, поел е рискове и е реинвестирал в компанията си.

Да се наложи данък на холдингите означава да се атакуват пряко предприемачите, т.е. основните създатели на стойност и работни места в страната. И тук отново виждаме, че холдингът не е инструмент за измама, а инструмент за управление: той позволява да инвестираш, да прехвърляш и да организираш дейността си. Но това е без значение, търси се символ. Тогава продължаваме да слизаме надолу. Пет милиона, после един милион.

И ето стигаме до данъка върху финансовото богатство от над 1,3 милиона евро. Сума, която на пръв поглед изглежда зашеметяваща, но в действителност съответства на апартамент, купен за 200 000 франка през 90-те години, чиято стойност днес значително се е увеличила, плюс малко спестявания и една застраховка „Живот“. С други думи, това е животът на хиляди французи, които са работили, спестявали, плащали данъци, отглеждали децата си и просто са искали да си създадат едно състояние. Тези хора сега се третират като богаташи.

Клопката на относителността

Най-страшното е логическото отклонение. Чрез постоянно манипулиране на символи, ние се плъзгаме към данъчна инфлация, където „богат“ се превръща в разтегливо понятие. 100 милиона вчера, 10 милиона след това, 1,3 милиона днес, а утре? Средното богатство във Франция през 2021 г. е било 124 000 евро. Това означава, че 50% от французите притежават по-малко от това и 50% повече. Така, следвайки разсъжденията на нашите чираци-данъчни експерти, бихме могли да кажем, че всички, които имат повече от 124 000 евро са „богати“, а тези с 250 000 евро – ултрабогати. Защо тогава, в името на данъчната справедливост, да не накараме да плащат тези богаташи с имущество над 250 000 евро? Защо собственикът на къща в предградие, където цените са скочили драстично, също да не плаща? В края на краищата, ако той притежава къща на стойност 500 000 евро и към него може да се приложи същата логика: 1% данък годишно би означавало, че той трябва да плати 5000 евро, само защото има нещастието да живее в град, където цените са се повишили. Това би било абсурдно, но точно това е логиката, към която води тази данъчна инфлация: всеки нов праг понижава определението за „богат“, докато не обхване накрая всчики по веригата.

Инфлация срещу свободата

Паричната инфлация води до обедняване на хората; фискалната инфлация – ги настройва едни срещу други. Тя убива свободата, успеха и заслугите. Защото всяко евро допълнителен данък, всеки понижен праг, не наказва „големите, лоши богаташи“ на пропагандата: наказва търговеца, който е работил четиридесет години, занаятчия, който е построил работилницата си, служителят, който е спестявал за пенсията си. Това е културна война, война срещу индивидуалния успех. И както често се случва в историята, краят е известен: когато всички станат богати в очите на държавата, никой вече няма средства да бъде наистина такъв.